Свободна

Теб те няма...Сам реши да си отидеш...Какво мога аз да направя? Да те гоня? Да те моля? Това ли искаш? Знай, че няма да го направя. Не си струва и май никога не си е струвало. Всичко за теб като че ли беше една игра. Идваш, отиваш си, мислиш, че все ще те чакам. И с какво право? За даденост ли ме приемаше? Ама сама си бях виновна. Колко пъти ти казах, че ще те чакам, че съм готова да те приема ако решиш да се върнеш. Какво унижение! Как можах да постъпя така със себе си! Сега разбирам затвора, в който живеех. И, в който сама се бях заключила. Затвора на собствените си чувства. Не можех да дишам, нямах сили дори да се боря за живот. И защо? Защото бях поставила теб над всичко друго. Ти беше моя живот. Моята сила. Ти беше този, заради който мислех, че живея. Каква заблуда! Заблудата беше стената в моя затвор. А вратата навън бяха моите чувства. Единственият изход от този затвор...Само дето аз не исках да я погледна. И сега знам как се отваря...След като ти сам си отиде...Бях сама със себе си...И някак тази врата е вече ръждясала. И се отваря много по-лесно отколкото преди. А отвори ли се тя, стените на заблудата рухват сами. И сега съм свободна... Свободна от заблудаата, която имах за теб, свободна от собствените си ръждясали чувства. И май е много по-добре да дишам сама.