Две прости думи

Луната се показа иззад облаците и обля със сребристото си сияние едно дългокосо момче, потънало в мислите си като в кладенец. Градчето пред него отдавна бе потънало в мрак и тъмнина. Нищо чудно – наближаваше полунощ, а тук обикновено хората вече сп

Луната се показа иззад облаците и обля със сребристото си сияние едно дългокосо момче, потънало в мислите си като в кладенец.
Градчето пред него отдавна бе потънало в мрак и тъмнина. Нищо чудно – наближаваше полунощ, а тук обикновено хората вече спяха. Само едно място, една къща още светеше. Търсещият поглед на младежа витаеше като дух на отмъстител – неспокоен, мрачен и разтревожен. Той търсеше да види една женска фигура, но в мрака се забелязваше само лампа, живееща скучновата реалност. В нощта се чу изщракване – младежа си бе запалил цигара. Той се облегна на парапета на балкона, където чакаше своята Жулиета, и изпусна кълбо тютюнев дим. Някъде в тъмнината прозвуча зловещо кукумявка и момчето вдигна поглед към небето. Луната изглеждаше като обречена душа, защото точно пред нея се падаха изсъхналите на стар дъб.
“Приличаш на мен, мила луна!” помисли си младежът и отново насочи блуждаещият си поглед към самотната нещастна лампа. Едно дихание се отрони от гърдите му, заедно с отровния цигарен дим, пропито със сляпа любов. Устните му се сключиха около фаса, и лицето му се освети за кратко.
Той замръзна в този миг.
В съседният двор се раздвижи фигура на момиче, уморено и мятащо косата си насам-натам. Тя спря за момент, видя момчето и му помаха. А от неговите гърди се откъсна една дума – името й – и нищо повече. Той вдигна ръка спокойно и отвърна на жеста й. Ако само тя знаеше какво го дере и къса отвътре… може би щеше да го зареже уплашена.
Изведнъж младежът взе важно решение. Хвърли фаса, прескочи парапета на балкона и се затича в тъмния двор. Стигна до оградата и направи опит да я прескочи. Не успя съвсем, защото падна и си удари главата. Той се изправи и, напук на болката и кръвта, продължи да тича. Спря задъхан пред нейният двор и я извика.
Показа се баба й, но като го видя, успя само да каже:
-Жестоки са раните ти, младежо…!
-Тя… тук… ли… е?… - попита той задъхан. Бабата кимна и влезна, за да викне девойката. Младежът прокара пръсти през лицето си, и видя кръв. Една, едвам забележима усмивка плъзна по лицето му и той каза:
-Кървя, и то както никога преди… от любовта си…
Той плю на земята, сигурно за да покаже каква цена има собствената му кръв за него.
-Какво има? – в този момент тя го попита. Чифт кафяви очи го погалиха с топлота и момчето смотолеви:
-Аз… просто… а, бе… Обичам те – и я прегърна, като кръвта от лицето му продължи да се стича по бялата й блузка… - обичам те… Автор: Александър Ненов