Екзекуция

...още един мрачно-противен, настроениепогубващ, кучестудно пързалкохлъзгателен, къснозимен, отвратителнозадушлив ден. Отново. Сега, когато всичко отмина. А беше време, когато там все още никой не подозираше колко сила и слабост, колко справедливост

...още един мрачно-противен, настроениепогубващ, кучестудно пързалкохлъзгателен, къснозимен, отвратителнозадушлив ден. Отново. Сега, когато всичко отмина. А беше време, когато там все още никой не подозираше колко сила и слабост, колко справедливост и глупост, колко споделени каузи и обезсмислени такива се крият в яростта. И тогава дойде той...
...всички са будни, слънцето е високо над върховете на дърветата. Времето обещава да бъде спокойно, за което напомня ясносиньото небе. Няма облаче дори, което да застане на пътя между слънцето и земята. И сякаш нещо припуква, енергията нервно приплъзва материята си измежду стволовете, прескача от клон на клон, като притиска времето, опитвайки се да го изпревари. Дори прашинките пътуващи със закъснялата мъгла се превъртат една около друга неспокойно. Вятърът носи една забравена мелодия. Вече нищо не е както преди. Той дойде, а с него и промяната.
Открай време е имало хора по тази земя. Открай време животът е започвал там, където други са губели силите си. Балансът на поколенията дари мнозина с искрицата на неповторимото, но отне и последният дъх на немалко горки души. Едва достигнали ръба, малкото съхранили разумът си правеха последната крачка, само защото пред тях нямаше нещо ново, което си струва да завоюват. А животът им се въртеше около непрестанният копнеж и битки за нови територии на всички равнища. Не ставаше въпрос за спокойствието на целта с умисъл. Наложена беше една нова дисциплина - хаос, на цената на знакът на светлината, появяващ се в момент на пагубна времева деформация и жизнен обмен.
Той дойде, а с него дойдоха и облаците на съмнението. Надвисваше буря, а страхът се наместваше където преди миг се простираше лудостта на непокътнатото.
Той дойде, а с него сънищата загинаха. Нищо не е така зле, както изглежда. Освен може би настъпите които предвещаваше тежката му стъпка.
Той дойде, а с него дойдоха и спътниците му - неизбежната смърт, тайнството на предизвикателството, незаличимите спомени за огънят на депресията и твърдостта на предвещаната зловеща съдба. Всяка следваща стъпка, немислимо отекваща на фона на немилостта, будеше дращещ трепет и мъничко неизвестност.
Той идваше. Той дойде.
...По накапалите миналогодишни иглички, през лабиринтът от преплитащи се изсъхнали клони и зеленикави нискостеблени, почти незабележими тревички, под покрова на едва пропускащите слънчева светлина върхове, в булото на собствената си легенда върви сам човек. Няма нещо, което да подсказва намеренията му, но като че ли скоро всички ще узнаят защо и как. Минутките отлитат, а лицето на този странник придобива неспокойно изражение. Ледени вълни разтърсват коленете му, стигат до връхчетата на пръстите му, а ръцете застиват в нервен тик - това като че ли трае за миг, след което само смръщеното чело спомня за тези няколко секунди. Още няколко крачки, още няколко метра на безвременно съсредоточаване и...нов гърч разтърсва упоритата плът. Всичко свършва едно мигване по-късно. А по сбръчканото чело се отбелязва необяснима болка. Накъде и защо, какво стои в основата на всичко, кой е той, кому е нужно това?
...Отляво и отдясно, отпред и отзад, навсякъде, наоколо в кръг и по диагонал, в строй и хаос извисява снага отражението на вековете. А всред целият този низ от събития и равновесие, в скръб и радост...по-скоро в страх и ненавист, следва своят път един обездушен инструмент... Всяка жива твар започва земният си път неизменно дарена с тежестта и мисълта за собствена съдба, спомен за началото и очакване на края, с една неповторима и различна у всекиму душа. А когато ти отнемат дори частица от това, няма усърдие което да я замести. Илюзията от пълнотата, която е съществувала дотогава се изпълва с пукнатини, огромни пропасти към небитието и страховете, заключени зад маската на трагичното и комичното. Виждаш и чуваш само онази забравена, измачкана песен, от която си бягал досега. ...Около халото на този самотен бездушник се появяват пукнатини. Да, точно такива пукнатини. Защото той самият е осъзнал липсата. Съмненията извират отвътре навън. С всяка своя следваща крачка човекът изглежда все по-различен... Нима може това да бъде твоят свят, песента която собственото ти сърце напява за всички наоколо и заради теб самия. Ти си в един перфектен свят, който не би се поколебал да те унищожи на секундата в която усети колко излишен му се струваш. Дотогава чисто и просто кървиш в очакване, губейки себе си. Заради перфектният свят. Този, който още днес би забил острието на безразличието си в тръпнещото ти тяло.
...Всяка следваща крачка е метър напред към...към неизбежното. В тялото на този млад човек има енергия. Вените му са издути, а кръвта пулсира сякаш огромен гонг е израснал наместо сърце. На едно място са се събрали толкова много противоречия. Защото празнотата е по-силна от него. Той няма душа. Няма спомен дори за нея. Нещо загина в момента, в който му се наложи да си каже последно сбогом с нея. Всяка следваща крачка е все по-нервна и необуздана. Пътят, който трябва да бъде последван е разкъсващо впиващ се. А тялото отдавна е забравило болката, бушуваща дотогава във влакънцата и фибрите на материалното. Душата не би могла да изстрада себе си пълноценно. Защото я няма. Изчезна. Изгуби се завинаги. Въобще има ли нещо, което да стои на границата между необяснимото и реалността? Със сигурност има...
Почувствал нищото, би ли съумял да се пребориш с лудостта, която съпътства мъката по собственото си спасение? Какво остава човеку тогава, когато и последната капчица надежда в бъдното и разумното избухне в горестни сълзи, след което по пътят си надолу попие в забрава? Дотогава си се чувствал неопетнен, недокоснат от безсънието и първият изстрел в черепната кухина, вестител на великолепието и величието. Досега си бил просто купчина кости, покрити с тънък слой благоразумие. Но къде останаха ценностите, които си спазвал. Има ли истина сега, когато губиш себе си, за да погледнеш отвъд? Това е неизбежно. Остава ли ти нещичко да спомня принадлежността ти. Качество, количество или достойнство, порок и користен спомен за всяка глътка въздух в семейството на прелъстителите на денят след това? Може би, предположи, избери си съдба, със сигурност.
...това, което отстои назад в миналото, всичко което го съпътства в момента, както и битието секунди, минути и евентуално часове напред събира пътеките си в една точка. Човекът е осъзнал и приел завършекът, който му остава да последва. Отдал се е на единственото чувство, пътеводно петно в съзнанието и резка върху незаздравялата повърхност. Сега и занапред - омраза...
Мразиш ли, мразил ли си, бил ли си подвластен поне за малко? Умееш ли да сдържаш всичко което е трябвало да направиш или пък да вършиш това, което са ти повелявали да избягваш? А ако си успял поне веднъж да се почувстваш такъв, знаел ли си истинската причина, която те е набутала в една стая с ненавистта?
Човекът я е изпитвал върху себе си, но я е отблъсквал. Бягал е от нея. Борил се е. И е надделявал. Случайно или нарочно, но е успявал да устои на покварата, която го е плашела.
...омразата е това, което създаде толкова въпросителни досега. Градация в зложелателството, култ към позора, експозиция на отвращението и антипатията, градусите които не достигаха до този момент на кръвта да кипне, личното възмущение и пълно отдаване на стреса, подивялата нервна система. Няма път назад, а всяка следваща стъпка може да бъде и последна. Той е ядосан. Слепоочията му туптят и оттекват, отблъснати от горската шир. Нова стъпка, проблясва светкавица, бездънна светлина. Още една стъпка, гръмотевица раздира звуковото пространство. Първи капки дъжд. Огромни буреносни облаци са успели да запълнят небесната шир сякаш за секунди. Сиво-черна материя, мрак и застинало време, скупчено напрежение. Поредна стъпка, а с нея и още един миг спокойствие - последен миг на унес и очакване. Капките се удрят в земята с цялата си сила, събрана от падането през времевия континиум от концентрацията на енергия и нейното отдаване. Клоните едвам удържат невижданият стремеж да природата да се самоунищожи...
"Омразата, която те е обхванала води към пропастта на забравата. Забравата убива психиката и инстинктът ти за самосъхранение. Загубил този инстинкт, се превръщаш в кълбо от неустойчива материя. Едно кълбо, което отстои на секунда от загубата. Загубата, която светът е съгласен да приеме тогава, когато теб вече те няма.
...човекът е готов да възприеме неотложното. Това, заради което е тръгнал по пътя си. Крачка напред, нови сили се вливат на съзнателно равнище, подсъзнанието е мъртва зона. Светлина. Какво следва?...
Когато имаш желание, намираш и начин. А когато начинът е решение на създаденият проблем, желанието само откликва на подтикът, който оказват инстинктите. Но не и тези, които са те съхранили до този момемт. Даден ти е шанс да си създадеш нови инстинкти.
...човекът е бесен. Последна крачка, след което пада на колене. Над него все още е покровът на дървесните братя, които се свеждат страховито към безсърдечието му. Отровен бръшлян е обвил в задушаваща прегръдка гигантите. Мъхнатите им клони проскърцват, вятърът усилва напевът си около застиналата картина.Тялото на този страдалец трепери. Непримиримост е обзела мислите и плътта му. Главата поляга върху острият ръб, капчици вода се стичат по цялата дължина на гръбначният стълб, няма страх сега, когато си се отдал изцяло на неизбежната сигурност, криеща се в брънките на яростта...
Предател ли е този, който сам наказва безочието си, защото не е съумял да се възпре навреме?
...ръката му прави последно движение. Предпоследно. Защото последното такова е на острието, което струпва ненавистта си върху вратът на своята жертва. Дива омраза преминава през човек в стомана. Животът напуска бездиханният труп. Гилотина, кръв и тяло в калта. Тяло лишено от разум и глава, която да му помага в мисловната дейност, сетивност и съзнание.
Някъде високо над един скиталец облаците разпръскват тежестта си. Луната е изгряла отдавна. Малкото лъчи, които успяват да се промъкнат през клоните обвиват това, което смъртта не е успяла да отнема на човекът направил своя съдбоносен избор.
Той дойде, за да напусне пределите на видимото и осезаемото. Копнежът към осъществяване на животоопределящата, а в този случай животопагубна цел, надделя.
...а беше време, когато там все още никой не подозираше колко сила и слабост, колко справедливост и глупост, колко споделени каузи и обезсмислени такива се крият в яростта... Автор: Александър Ненов