Рано сутринта е...още малко и ще се съмне...А аз се задушавам...задушавам се в съжаление....не моето собствено...това на другите....и не защото някои ми се е оплакал....а защото го виждам всеки ден....Хора без имена, хора чиито лица едва ли ще запомня...А между веждите не всеки-една дълбока бръчка...Защо?! Ами този няма пари, онзи има проблем в работата....проблеми, проблеми, проблеми...Сякаш сме закърмени в тях....Живеем с тях...живеем за тях....Иначе ще е скучно, нали? Ако нямаше за какво да се жалваме? Ако нямаше за какво да приказваме непрекъснато....Слушам разговорите по улиците...самосъжаление, съжаление...болка...проблеми....До кога така? А освен че нашите собствени не ни стигат, гледаме да разчовъркаме и чуждите...Хей, опасна нация сме....
Никого не съжалявам, никои не заслужава съжаление...дори и аз...Всеки сам подрежда живота си...прави го такъв, какъвто го иска...А после не му харесва...и започва да се оплаква....да се жалва....да натоварва другите...Защо?! Ами защото се чувстваме добре като знаем че другите ни съжаляват....
Автор: Александър Ненов