Откъс от „Изгубеният светец” втора книга от „Божествени и прокълнати”

Последствия Увериха го, че може да нарече това място свой дом. Увериха го, че са му приятели. Нарекоха го свой брат. Това бе напълно достатъчно. Не му трябваше друго. Само че това място не беше никакъв дом... – Принадлежиш ми – зая

Последствия

Увериха го, че може да нарече това място свой дом. Увериха го, че са му приятели.
Нарекоха го свой брат.
Това бе напълно достатъчно. Не му трябваше друго.
Само че това място не беше никакъв дом...
– Принадлежиш ми – заяви мъжът, когато излезе от тъмата на беседката. – Затова ще ми кажеш всичко, което искам да знам.
Това беше истински затвор. Тези хора не бяха неговото семейство.
Мъжът, когото останалите наричаха Бащице, се надвеси над момчето, присвил блестящите си, кръвожадни жълти очи.
– Говори! – изрева мъжът и стовари ботуша си върху пръстена на протегнатата ръка на момчето, а след това натисна с тока. Момчето изпищя – но не от раздиращата болка, когато пръстенът се впи в плътта му и сухожилията се откъснаха от счупените кости на пръстите. Изпищя, защото знаеше, че заради онова, което беше сторило, всички, които някога беше обичало, всичко, което бе загърбило, всички, които бяха истински в живота му, щяха да умрат.


Първа глава
Тайните на светците

 (…)
Мина почти цял час в напрегнат спаринг, преди уменията ми да започнат да се проявяват, а след като ги усетех, те не траеха повече от трийсет секунди. Това им беше лошото на способностите ми. Появяваха се на приливи, а аз не можех да ги контролирам. Раните ми се лекуваха много по-бързо, отколкото при нормалните хора, въпреки това все още не успявах да черпя от силите си по начина, по който го правеше Даниъл преди. Не умеех да се лекувам сама. Поя­вяваха се изблици на бързина и ловкост, сякаш тялото ми си имаше собствена воля – както преди малко, когато ритнах Даниъл – която не успявах да контролирам. След като терапевтът на Даниъл му разреши отново да спортува, започнахме да тренираме по три вечери в седмицата – когато не бях наказана за нещо. Излизахме да тичаме, изпробвахме движения от паркура, боксирахме се с ръкавици, опитвахме чуване и виждане на дълго разстояние. Макар да бях станала значително по-бърза и силна, отколкото преди няколко месеца, вече имах чувството, че колкото и да се старая, никога няма да мога да използвам силите си по начина, по който исках – вместо да им позволявам да ме използват мен.
Даниъл въздъхна. Посочи небето.
– Май прекъсваме точно навреме. Метеоритният дъжд вече започна.
Вдигнах поглед тъкмо когато падаща звезда проряза тъмното небе.
– Вярно. Бях забравила.
С него бяхме решили да проследим метеоритния дъжд след тренировката тази вечер. Смятахме да преброим метеорите, които видехме да падат за трийсет минути, за да стане докладът ни по астрономия по-подробен и точен.
Знаех, че Даниъл се притеснява, задето директор Конуей отказа дори да помисли над възможността той да завърши миналата година – беше изпуснал твърде много материал през годините, в които бягаше от проклятието, обсебило мислите му. Затова пък аз се радвах, че все още не се е записал в колеж. Но пък с летните курсове и допълнителните изпити, които щеше да положи по някои предмети, през пролетта двамата щяхме да завършим заедно.
– Ще загася – предложих аз, след като свалих бинтовете под ръкавиците. Раздвижих пръсти и набитите си кокалчета, докато пресичах двора зад старата къща на Мериан Дюк. Изключих лампата на верандата, която използвахме, докато тренирахме, дръпнах якето си и тръгнах през ливадата. Метнах дрехата върху гърдите си също като одеяло, вдъхнах дълбоко есенния въздух и се отпуснах на хладната трева до Даниъл.
– Станаха шест – заявих след време.
Той изръмжа одобрително.
– Я! Видя ли я! – посочих над главата си към забележително ярка звезда, която искреше в небето, докато не се стопи в тъмата.
– А-ха – отвърна тихо Даниъл. – Страшно красиво.
Погледнах го. Лежеше на една страна и ме наблюдаваше.
– Че ти дори не гледаше – заядох се аз.
– Напротив. – Той ми отправи познатата крива усмивка. – Виждам ги как се отразяват в очите ти. – Протегна ръка и докосна бузата ми с пръсти. – Едно от най-красивите неща, които съм виждал. – Сложи пръст под брадичката ми и привлече лицето ми близо до своето.
Откъснах поглед от дълбоките кафяви очи и го плъзнах по мускулите под тънката спортна тениска, с която беше тренирал. След това преместих очи към рошавата коса, която беше изсветляла до златисторусо през лятото – черното най-сетне се беше измило. Помилвах с поглед челюстта след това се спрях на извивката на усмихнатите му устни. Предизвикателната усмивка се беше стопила. Сега виждах усмивката, която пазеше за моменти като този – когато беше истински щастлив.
Все още му беше топло след спаринга и аз усещах топлината, която тялото му излъчваше. Привлече ме към себе си. Със силата на волята и желанието си ме призоваваше да премахна разстоянието между нас. Отново се вгледах в очите му и се насладих на усещането, че мога да се изгубя в тях завинаги.
В моменти като този не можех да повярвам, че е до мен.
Не можех да повярвам, че все още е жив.
Че е мой.
Веднъж вече бях до него, докато умираше. Държах го в ръцете си и чувах как ударите на сърцето му затихват.
Случи се в нощта, когато брат ми Джуд се предаде на върколашкото проклятие – няколко дни преди да остави бележка на масата в кухнята и да потъне в снежната виелица. Същата вечер Джуд ме зарази със силите, които не спираха да ме измъчват.
В онази нощ едва не изгубих всичко.
– Идва нова. – Даниъл се наведе, за да ме целуне по слепоочието. Прокара устни по бузата, спусна ги към челюстта и докосването предизвика тръпки по цялото ми тяло.
Устните на Даниъл стигнаха до моите. Отначало ги докосна нежно, след това ги притисна леко. Най-сетне ги разтвори и плени моите. (…)
Той отдръпна леко глава.
– Бръмчиш – прошепна до устните ми.
– Какво? – учудих се и го целунах.
Той се отдръпна.
– Май е телефонът ти.
(…) Изправих се и бръкнах в джоба на якето, но вече се бях забавила прекалено много и звъненето прекъсна, преди да извадя телефона.
Отворих капачето, за да проверя кой ми е звънял, но когато видях името, вдигнах глава напълно объркана.
– Къде ти е телефонът? – попитах Даниъл.
– Оставих го вътре. На леглото – прозя се той. – Защо?
Станах, без да откъсвам поглед от екранчето. Мрачно предчувствие пропълзя по кожата ми. Усетих как косъмчетата по врата ми настръхват, а мускулите ми се напрегнаха, както ставаше всеки път, когато предусещах опасност. Телефонът зазвъня в ръката ми. Едва не го изпуснах.
– Кой ти звъни?
– Ти.
Подхванах го неумело и едва не го изпуснах отново. Отговорих.
– Ало? – изрекох уплашено, когато го притиснах към ухото си.
Последва мълчание.
Погледнах дисплея на телефона, за да се уверя, че не съм пропуснала обаждането или да не би случайно да съм натиснала копчето за прекъсване на разговора. Отново го притиснах до ухото си.
– Ало?
Ново мълчание.
Погледнах Даниъл и свих рамене.
– Сигурно е някакво шантаво объркване. – Канех се да затворя, когато чух нещо по линията. Сякаш някой закри микрофона с ръка.
– Ало? – Потръпнах. Цялата настръхнах. – Кой е?
– Идват за теб – рече приглушен глас. – В опасност си. Всички сте в опасност. Не можеш да ги спреш.
– Кой се обажда? – попитах аз, обзета от паника, докато мускулите ми се напрягаха. – Откъде взехте телефона на Даниъл?
– Не му се доверявай – продължи разтрепераният глас. – Той те подвежда, че можеш да му имаш доверие, но да знаеш, че не можеш.
Даниъл посегна към телефона, но аз го отблъснах.
– Какви ги говориш? – попитах.
– Не можеш да му имаш доверие. – Гласът неочаквано стана по-ясен – сякаш ръката се беше отдръпнала от микрофона и при познатото звучене сърцето ми едва не спря. – Моля те, Грейси, поне този път ме послушай. Всички сте в опасност. Трябва да знаеш, че... – Думите прекъснаха, съпроводени от дрънчене – изглежда телефонът падна и линията прекъсна.
– Джуд! – изкрещях аз. Автор: Александър Ненов