Младен и Иглика

Слънцето печеше отвисоко. Даже гората не носеше прохлада. Зелената й тишина често трепваше от клюна на кълвача, славеевия глас или полета на кукувица. На поляната стадото хрупаше прясна трева. Хлопките на овцете дрънчаха при всяко помръдване. Младен седеше отстрани, облегнал гръб на стар дънер. Гледаше животинките и чупеше залци от царевичен хляб. Майка му го проводи изранина да пасе десетината овчици над дъбравата. Той беше младеж със смугла кожа и тъмни очи, сприхав, буен. Когато беше със стадото, гората някак го успокояваше. Изваждаше кавала и подкарваше мелодия, в която се заслушваха кротките овце.

       Днес обаче музиката на Младен не беше толкова успокояваща. „Братлетата”, както ги наричаше, търчаха напред назад, като че ли нещо ги плашеше. Зад гърба на младия овчар, между дърветата, нещо прошумоляваше. Някой надничаше, а тихото пукане на съчки го издаваше. Младен се обърна – нищо. Помисли, че му се е сторило. Стана, огледа се. Лек ветрец погали тревата, а гората поклати зелената си глава. Момъкът погледна към животинките, които се разбягаха, и с гегата се опита да ги върне.

       Тъкмо ги привъртя около дънера, стори му се, че видя човешки бой сред дърветата. Любопитството му надделя и тръгна към гората. Сега ясно видя дългите руси коси, бяла роба, препасана със зелен пояс. Девойката подскачаше леко, бягаше, криеше се зад дърветата. После..., когато си мислеше, че я е настигнал, се изви слаба вихрушка. Младен закри очи, но...какво,...какво беше това?! Момичето се метна на гърба на сур елен и изчезна. Овчарят остана като омагьосан, но скоро се сети за стадото и побърза да се върне назад.

       Когато слънцето склони към планината, той поведе „братлетата” към къщи, смутен, угрижен. Майка му го посрещна на двора и ведна позна, че нещо го мъчи. Той й разказа случилото се

    * Мале, какво беше това?
    * Зло, синко!
    * Какво ти зло - момиче, но не видях лицето му. Като диво бягаше.
    * Диво, ами, самодива ще е била... Огън да ги изгори! По това време излизат поразниците.
    * Че как така съм я видял, ако е била самодива?
    * Роди се срещу Божич, как няма да я видиш! - каза загрижена жената и влезе в къщата. Като излезе, носеше връзка - Вземи, сложи това на врата си, казват, че кост от мъртва жена предпазва. Внимавай, синко, не върви след самодивата!

       Младен погледна недоверчиво към вързулката, но не проговори. Легна си. Цяла нощ се въртя. Месечината светеше в очите му. Късно сънят надви уморения овчар. Спи и сънува... Ето я и нея...колко е хубава! Косите й като зряло жито, със заплетени цветя,  очите - сини, ококорени. Тя се усмихва, маха му, вика го. Протяга ръка, а той й подава кавала. Тя засвирва вълшебна мелодия...

    Сутринта Младен отново поведе стадото, но свирката му я нямаше...кавала...Значи не е било сън?!... Била е при него...Колко е красива! Тръгна овчарят, ама като на сън. Върви, но не го води главата, а краката. Извежда овчиците на поляната. Оставя ги и тръгва през гората. Върви, върви, върви...цял ден, като че се върти в омагьосан кръг. Притъмява на голата поляна край кладенчето, идва красавицата, а с нея посестримите й. Тя свири с кавала, танцуват, въртят се вихрено в танц. После свалят бели одежди, перат ги и ги просват на месечина. Младен мълчи, стъписан от приказната им голота. Сърцето му ще изхвръкне. Иска да излезе при тях, но...пак тази вихрушка... Красавиците яхват елените и изчезват....

    Младен лежеше на поляната край дъбравата. Една овчица ближеше лицето му с грапав език. Той отвори очи. Дойде на себе си. Погледна слънцето, което клонеше към залез и светеше в очите му. Стана безсилен и с натежали крака поведе стадото към къщи.

      Посрещна го старата му майка. Гледаше го кахърна, защото виждаше блуждаещия поглед на сина си - върви в несвяс, гледа, а не вижда. Строполява се на миндера. Спи ли, не спи ли - отново е на самодивското кладенче. Гледа своята девойка, пристъпва към нея. Плахо докосва косите й. Тя му се усмихва и го хваща за ръка. Подава му кавала, та да й посвири. Самодивата се завърта около него в лек танц. Сетне го целува... Колко е хубаво! Колко е сладко! Той се опитва пак да я докосне, но  нея вече я няма...

    Младеновата майка седеше на  трикракото столче до трескавото  си момче. Не се съмняваше,  че това е любовна треска по самодива. Сети се за баба Аглика - стара, грозна със зеленясалите си зъби. Хората говореха, че някога била самодива, а сега се превърнала в юда, враг на младите самодиви. Трябваше да се търси спасение и прати да я повикат.

    * Бабо Аглико, ти баща, ти майка, виж детето ми, трябва да ми помогнеш!
    * От онези поразници е да знаеш - гледа старата втренчено Младен.
    * Знам, бабо, ама мислех - ще премине...
    * Трябва на пусто огнище билки да сваря. Скоро ще се върна.- старата юда се завъртя и изчезна.

  След  няколко часа донесе отвара  от вратига, кумуника и едностръка  тинтява. С нея умиха Младен, че да бяга от него самодивата. Младежът отвори очи, посвести  се. Хапна чорбица и излезе. Напразно майка му го молеше да си остане у дома.

   Младен вървеше към самодивското хорище. Тя беше там и посестримите й също. Всички голи, танцуващи, прострели роби на месечина. Момъкът се скри добре зад големия дъб. „Неговата” красавица започна да свири и всички неистово се въртяха в самодивско хоро. Младен излезе от скривалището си, привлечен от гледката. Изведнъж самодивите го видяха. Всяка сграбчи роба и препусна с елена си. Остана само самодивата с кавала. Той се наведе и взе дрехата й. Искаше да й я подаде. Хвана я за ръката.

    * Много си хубава! Как се казваш?
    * Иглика, овчарче
    * Вземи, облечи се. Не си тръгвай така.- подаде й робата, като не сваляше поглед от нея.
    * Ще се облека, но не мога да си ида.
    * Защо? Тук ли ще останеш?
    * Ти  взе дрехата / лъча ми / и така ми отне силата
    * Защо ти е сила, нали си самодива?
    * Бях..., който ми стори това, дето ти ми стори - негова съм. Сега съм обикновено момиче, Младене.