Обвита в мистерия

Бащата  на Том беше меценат. Ценната му колекция се състоеше от скъпи картини, събирани от цял свят. В момента господин Филч, заедно със  сина си, разглеждаше най-новата си придобивка. – Знаеш ли защо тази картина е толкова ценн

Бащата  на Том беше меценат. Ценната му колекция се състоеше от скъпи картини, събирани от цял свят.

В момента господин Филч, заедно със  сина си, разглеждаше най-новата си придобивка.

– Знаеш ли защо тази картина е толкова ценна? – бащата попита шестнадесетгодишния си син. – Не е заради парите. Преди да я нарисува, въпросният художник осъществил пътуване до една малка страна в Югоизточна Европа. България. Главното, за което той толкова много желаел да пътува дотам, били митовете и легендите, разказвани по онези земи. България била пропита от древни легенди за смели рицари, митични същества и така нататък. Именно там той се надявал да открие своята муза за започването на нова картина. Всичките му картини олицетворяват  неговите влечения и интереси към митологиите на народите. Както и да е. Когато се завърнал обратно у дома си, художникът бил много въодушевен . Изглеждал непознаваем. Бил страшно впечатлен от легендата за едно същество, наречено Ламя. Дотолкова, че решил да я нарисува, както я вижда в своите представи. В продължение на седмици не излизал от стаята, в която рисувал. Един ден икономът влязъл в стаята. Картината била завършена. На земята имало локва кръв. Следователите открили, че с част от кръвта са били оцветени очите на тази Ламя. Издирвали художника, но не го намерили. Мъжът отпи глътка шампанско от чашата, която държеше в лявата си ръка.

 
– Разгледай картината, синко. Струва много пари, а историята ѝ е повече от мистерия.

Господин  Филч напусна луксозната си галерия. Том, синът му, остана сам. Сам с картината. Вгледа се по-сериозно в нея. Змейското тяло, дългата опашка с огромен шип, легнала на тревата. Слънцето грееше огнено в чистото небе. Полъхваше съвсем лек ветрец. Очите на Ламята сияеха в кървавочервено. Беше ядосана. Кучешките ѝ  глави яростно се мяткаха насам-натам. В следващия миг звярът изрева и едната от главите му се спусна към Том. Момчето изкрещя стреснато и светкавично отскочи встрани, преди да го налапа. Боже! Том погледна назад. Галерията я нямаше.Сега стоеше на ливадата, около него се намираше гората, а пред него разгневена се разхождаше Ламята. Тийнейджърът започна да крещи за помощ. Една от огромните кучешки глави пак се стрелна към него и за част от секундата той се взря в кървавочервените очи. Изглеждаха странни. Сякаш не одобряваха това, което прави звярът. Момчето побягна.  Дългата опашка се метна към него и огромният ѝ шип раздра рамото му. Той изстена и се строполи на земята. Ламята нададе победоносен вой. Средната ѝ глава се засили към момчето с отворена паст. В този миг наблизо се чу гръмогласен човешки вик. Том сложи ръце пред лицето си точно преди да попадне в дълбоката уста на Ламята. Но това не стана. Когато махна ръцете от лицето си, ахна. Главата лежеше отрязана на земята. Съществото се бе насочило към другия край на ливадата. Биеше се с някакъв едър набит мъж. Той имаше огромни ръце, силни крака и развити мускулести гърди. В ръцете си държеше масивен боздуган, с който нанасяше удар след удар по Ламята. Още една глава падна. Опашката на влечугото успя да отблъсне боздугана и той изхвърча от ръцете на мъжа. Тогава мъжът се хвърли смело към третата глава и я дръпна толкова силно, че я откъсна от тялото на Ламята. Трупът мигновено падна на земята. Ламята беше мъртва. Огромният силен мъж взе боздугана си и подаде ръка на момчето.

    * Казвам  се Крали Марко – ведро рече той и вдигна момчето от земята, все едно държеше перце. – Добре  ли си?

      
      – Рамото ми, но ще се оправи – отговори момчето.
      Крали Марко го пусна да си стъпи на краката.
      – Повече няма да те притеснява – посочи той Ламята.
      
      – Благодаря ти! – каза Том. 

      Нещо  привлече вниманието му. Очите на най-близката отрязана глава сияеха странно. Трите  глави започнаха да се издигат  като пара и изчезнаха, както и  цялото тяло на съществото. Без две  от кървавочервените очи. Те се издигнаха на нивото на човешки ръст и получиха облик. Около тях се образува лице, рамене, тяло, крака.

      Художникът се усмихна. Имаше стройно  тяло. Беше облечен в черен костюм, а до раменете му се спускаше дълга  черна коса.
      
      – Крали Марко! – възкликна той. – Радвам се да се запознаем. Особено благодарен съм и на теб, Том. Знаех си, че ще се справиш със задачата да ми доведеш Марко. Исполинът, за когото се носят легенди. Доволен съм, че видях всичко това.
      
      Художникът се усмихна широко.
      
      – С теб, Том, можем да си тръгваме. Сбогом, Марко! Задължен съм ти, че спаси душата ми от Ламята. И, че предпази момчето.
      
      – Сбогом! – махна ведро великанът и се изгуби в гората.
      
      – Как успяхте да направите всичко това? – попита невярващо момчето. Още не осъзнаваше какво се бе случило.

      
      – Имам дарба. Когато слях кръвта си с  тази на Ламята, аз се вселих в нея, но не можех да я контролирам. Това беше единственият шанс да се пренеса в картината. Истинската ми цел беше, когато ти дойдеш и започнеш да викаш за помощ, да се притече най-великият герой от митологията на България, Крали Марко. Ти изпълни своята задача, за което ти благодаря.
      
      – Как успя да ме вкараш в картината?
      
      – Имам си своите начини - усмихна се. – Тепърва ще ти разказвам. Скоро  ще се видим - намигна му той.
      
      В следващия миг Том се озова  обратно в галерията на баща си. Картината си стоеше на мястото, но Ламята в нея липсваше. В пъстри цветове присъстваха само ливадата и гората. Имаше много да разказва. Остра болка прободе рамото му. Първо трябваше да го превържат. Автор: Александър Ненов