- Пляс! – Мая потопи крака в хладната вода на извора, отпусна се и се загледа в короните на горските дървета. Обичаше това място. Тук можеше да мисли за всичко, което я вълнува и да получава отговори на въпросите в себе си.
- Мая-аа! – майка й я викаше от двора на вилата. Момичето се потопи до шия във водата. Искаше да изпъди жегата от кожата си.
- Мая, ела веднага!
Майка й нямаше да спре да я вика, докато не се обади.
„Добре, че не се нави да продадем вилата.” – помисли си момичето. Излезе задъхано от водата и навлече роклята си върху мокрия бански костюм.
- Само не ми казвай... А, не, не... Пак си била на извора. Косата ти е мокра. И роклята! – Посрещна я майка й ядосана. – Веднага отиди да се преоблечеш!
- Там чувам себе си, мамо! – възрази Мая.
- Веднага!
- Да, отивам... но-оо трябва и ти да пробваш водата – осмели се да каже момичето. – Като вълшебна е. Винаги е била вълшебна.
- А, аз се надявах, че ще ми помогнеш за обяда, като голямо момиче – въздъхна майка й. – Качвай се!
Мая изтича по стълбите към стаята си.
„Ще я навия да поплува, все някога... Добре, че не продаде вилата!”
***
„ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО!” – беше табелата, с която изворът посрещна Мая на следващия ден.
- Това пък от къде се взе? – момичето се ядоса, заоглежда се към гората. Знаеше, че долу при реката строят къмпинг, но да забранят на някои да влиза във водата. На някого, който живее тук! – Ще вляза, пък да става каквото ще!
Мая остави малкия сак с хавлията и бельото си на тревата и бързо смъкна роклята си. Засили се и скочи във водата. Днес беше по-топла, но все пак сблъсъкът я накара да се задъха.
- Чудесно е! – извика Мая, но в същия момент нещо здраво стисна глезена й. – Какво...
Тя не можа да довърши, нито да извика. От водата я гледаха две сини очи. Те бяха част от приказно красиво лице. Много голямо лице.
- Какво си ти?
- Не знаеш ли? – гласът прозвуча като песен, но беше и много познат. Същият глас пееше в ума на Мая, когато идваше тук с труден въпрос.
- Аз съм душата на извора. Аз го пазя и управлявам. Безсмъртна съм.
- Аз съм Мая – тихо каза момичето.
- Знам, хубаво име – усмихна се водното лице. – Мая, искам да видиш моя дом.
Душата на извора се засмя. Гласът й прозвуча като ромоленето на хиляди поточета.
- О, да. Ще дойда! – унесено са съгласи Мая. Водата се надигна. Имаше тяло на нимфа. Всъщност това беше нимфа.
- Дръж ме здраво! – нареди тя. Мая сграбчи кичур от косите й. Те бяха буйни, здрави и тъмносини. Момичето се опита да задържи дъха си, когато се гмурнаха. Не успя, но установи, че диша нормално под водата.
На дъното кипеше живот. Пъстроцветни рибки се гонеха в двора на невероятен дворец, събрал всички нюанси на синьото и зеленото. От него струеше светлина, а стените му пееха с изворни гласове.
- Прекрасно е! – възкликна момичето. – Тук ли живеят нимфите.
- На всяко място от планетата ви има живот – каза нимфата. – Там, където не подозираш, и там, където си мислиш, че няма кой да те види и чуе... Повиках те, защото ми трябва твоята помощ.
- Ще ти помогна, стига да мога – веднага се съгласи Мая, докато изпращаше с поглед две малки нимфи, които се гонеха, смеейки се.
- Става дума за това, че домът ми е застрашен. Аз съм душата на този извор! Това означава, че той не може да живее без мен. Аз управлявам водите му и живота в него. Аз създавам вихрените водовъртежи, когато трябва да предпазя моя свят...
- Толкова са опасни – въздъхна Мая. – Сигурно затова някой е сложил оная табела. Какво трябва да направя?
- Хората долу искат къмпингът да стигне дотук – започна нимфата. – Искат да отсекат дърветата наоколо, да сложат изкуствено корито на водите ми. Мислят, че така ще се стана в модерен басейн. Може и да не умра, но ще се превърна в извор от мъка и сълзи... В такава вода човек не бива да плува, ако не иска да се удави.
- Но как да ти помогна? – извика Мая. Огледа се и нимфите, които се лутаха наоколо, а и самият дворец й се видаха някак по-тъжни от преди малко.
- Хората на строежа не вярват в нимфи, но страшно много се боят от духове – каза изворната душа. – Много суеверен е и началникът им, този от когото зависи строежът, защото и мястото, и парите са негови. Изпий това! – нимфата извади от някъде малко шишенце със зелена течност. – Ще станеш невидима и ще успееш да ги стреснеш. Шуми, събаряй, тракай и говори страшно...
- Ти не можеш ли? – изплаши се Мая. – Това не е много... Не е добро.
- По-добре ли е да унищожат всичко наоколо? – смръщи се нимфата. – Аз не мога да излизам от водата. Не мога и да променям вида си. Освен това може да ме види само този, който вярва в мен. Казах ти, че вярват в духове. Страхуват се само от тях.
- Ще опитам тогава – съгласи се Мая. Помисли си, че ще е доста забавно да бъде невидима и да се представи за дух.
***
Мая отвори очи и се надигна стреснато. Над нея стоеше надвесен мъж с мокри дрехи и коса.
- Слава на Бога, госпожице! Изплашихте ме! – каза той. – Трябва да четете внимателно знаците.
- Какво е станало? – Момичето се надигна.
- За малко да се удавите. Добре, че минавах наблизо – мъжът събу обувките си и ги изцеди от водата.
- Аз... – Мая се огледа. – Мога да плувам.
- Тази вода е опасна... и тези диви места. От вилата ли сте?
- Да, но моля, елате с мен да се изсушите... Само не казвайте на мама. Тя ужасно ще се изплаши.
***
- О, чудесно е Мая! – майка й се отпусна във водата.
- Видя ли? – зарадва се момичето. – Казах ти, а сега питай наум! Ще видиш как ще решиш всичките си проблеми.
- Добре, добре – недоверчиво се усмихна майка й. – Запазихме вилата, а къмпингът нещо се провали. Надявах се и при нас да се отбиват туристи... Защо се отказаха да строят?
- Страх ги е от духове – усмихна се Мая. Не вярваше в историята за изпраните пари или там каквото майка й беше казала. Строителите си тръгнаха в същия ден, когато тя...
„Не е вярно, че щях да се удавя!”
- Ще направим първия етаж нещо като битова страноприемница за чужденци! – каза майка й изведнъж се зарадва на идеята си. – Да, това е добро! Какво ще кажеш?
- Всяка идея, която ти хрумне в извора, е добра – Мая се разсмя звънко и се потопи в дълбокото.
Автор: Александър Ненов
- Мая-аа! – майка й я викаше от двора на вилата. Момичето се потопи до шия във водата. Искаше да изпъди жегата от кожата си.
- Мая, ела веднага!
Майка й нямаше да спре да я вика, докато не се обади.
„Добре, че не се нави да продадем вилата.” – помисли си момичето. Излезе задъхано от водата и навлече роклята си върху мокрия бански костюм.
- Само не ми казвай... А, не, не... Пак си била на извора. Косата ти е мокра. И роклята! – Посрещна я майка й ядосана. – Веднага отиди да се преоблечеш!
- Там чувам себе си, мамо! – възрази Мая.
- Веднага!
- Да, отивам... но-оо трябва и ти да пробваш водата – осмели се да каже момичето. – Като вълшебна е. Винаги е била вълшебна.
- А, аз се надявах, че ще ми помогнеш за обяда, като голямо момиче – въздъхна майка й. – Качвай се!
Мая изтича по стълбите към стаята си.
„Ще я навия да поплува, все някога... Добре, че не продаде вилата!”
***
„ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО!” – беше табелата, с която изворът посрещна Мая на следващия ден.
- Това пък от къде се взе? – момичето се ядоса, заоглежда се към гората. Знаеше, че долу при реката строят къмпинг, но да забранят на някои да влиза във водата. На някого, който живее тук! – Ще вляза, пък да става каквото ще!
Мая остави малкия сак с хавлията и бельото си на тревата и бързо смъкна роклята си. Засили се и скочи във водата. Днес беше по-топла, но все пак сблъсъкът я накара да се задъха.
- Чудесно е! – извика Мая, но в същия момент нещо здраво стисна глезена й. – Какво...
Тя не можа да довърши, нито да извика. От водата я гледаха две сини очи. Те бяха част от приказно красиво лице. Много голямо лице.
- Какво си ти?
- Не знаеш ли? – гласът прозвуча като песен, но беше и много познат. Същият глас пееше в ума на Мая, когато идваше тук с труден въпрос.
- Аз съм душата на извора. Аз го пазя и управлявам. Безсмъртна съм.
- Аз съм Мая – тихо каза момичето.
- Знам, хубаво име – усмихна се водното лице. – Мая, искам да видиш моя дом.
Душата на извора се засмя. Гласът й прозвуча като ромоленето на хиляди поточета.
- О, да. Ще дойда! – унесено са съгласи Мая. Водата се надигна. Имаше тяло на нимфа. Всъщност това беше нимфа.
- Дръж ме здраво! – нареди тя. Мая сграбчи кичур от косите й. Те бяха буйни, здрави и тъмносини. Момичето се опита да задържи дъха си, когато се гмурнаха. Не успя, но установи, че диша нормално под водата.
На дъното кипеше живот. Пъстроцветни рибки се гонеха в двора на невероятен дворец, събрал всички нюанси на синьото и зеленото. От него струеше светлина, а стените му пееха с изворни гласове.
- Прекрасно е! – възкликна момичето. – Тук ли живеят нимфите.
- На всяко място от планетата ви има живот – каза нимфата. – Там, където не подозираш, и там, където си мислиш, че няма кой да те види и чуе... Повиках те, защото ми трябва твоята помощ.
- Ще ти помогна, стига да мога – веднага се съгласи Мая, докато изпращаше с поглед две малки нимфи, които се гонеха, смеейки се.
- Става дума за това, че домът ми е застрашен. Аз съм душата на този извор! Това означава, че той не може да живее без мен. Аз управлявам водите му и живота в него. Аз създавам вихрените водовъртежи, когато трябва да предпазя моя свят...
- Толкова са опасни – въздъхна Мая. – Сигурно затова някой е сложил оная табела. Какво трябва да направя?
- Хората долу искат къмпингът да стигне дотук – започна нимфата. – Искат да отсекат дърветата наоколо, да сложат изкуствено корито на водите ми. Мислят, че така ще се стана в модерен басейн. Може и да не умра, но ще се превърна в извор от мъка и сълзи... В такава вода човек не бива да плува, ако не иска да се удави.
- Но как да ти помогна? – извика Мая. Огледа се и нимфите, които се лутаха наоколо, а и самият дворец й се видаха някак по-тъжни от преди малко.
- Хората на строежа не вярват в нимфи, но страшно много се боят от духове – каза изворната душа. – Много суеверен е и началникът им, този от когото зависи строежът, защото и мястото, и парите са негови. Изпий това! – нимфата извади от някъде малко шишенце със зелена течност. – Ще станеш невидима и ще успееш да ги стреснеш. Шуми, събаряй, тракай и говори страшно...
- Ти не можеш ли? – изплаши се Мая. – Това не е много... Не е добро.
- По-добре ли е да унищожат всичко наоколо? – смръщи се нимфата. – Аз не мога да излизам от водата. Не мога и да променям вида си. Освен това може да ме види само този, който вярва в мен. Казах ти, че вярват в духове. Страхуват се само от тях.
- Ще опитам тогава – съгласи се Мая. Помисли си, че ще е доста забавно да бъде невидима и да се представи за дух.
***
Мая отвори очи и се надигна стреснато. Над нея стоеше надвесен мъж с мокри дрехи и коса.
- Слава на Бога, госпожице! Изплашихте ме! – каза той. – Трябва да четете внимателно знаците.
- Какво е станало? – Момичето се надигна.
- За малко да се удавите. Добре, че минавах наблизо – мъжът събу обувките си и ги изцеди от водата.
- Аз... – Мая се огледа. – Мога да плувам.
- Тази вода е опасна... и тези диви места. От вилата ли сте?
- Да, но моля, елате с мен да се изсушите... Само не казвайте на мама. Тя ужасно ще се изплаши.
***
- О, чудесно е Мая! – майка й се отпусна във водата.
- Видя ли? – зарадва се момичето. – Казах ти, а сега питай наум! Ще видиш как ще решиш всичките си проблеми.
- Добре, добре – недоверчиво се усмихна майка й. – Запазихме вилата, а къмпингът нещо се провали. Надявах се и при нас да се отбиват туристи... Защо се отказаха да строят?
- Страх ги е от духове – усмихна се Мая. Не вярваше в историята за изпраните пари или там каквото майка й беше казала. Строителите си тръгнаха в същия ден, когато тя...
„Не е вярно, че щях да се удавя!”
- Ще направим първия етаж нещо като битова страноприемница за чужденци! – каза майка й изведнъж се зарадва на идеята си. – Да, това е добро! Какво ще кажеш?
- Всяка идея, която ти хрумне в извора, е добра – Мая се разсмя звънко и се потопи в дълбокото.