Без заглавие

Тишина. Сякаш някой изведнъж заглуши целия свят, оставяйки ме безпомощно самотен. Зениците ми се разшириха в отчаян опит да пропуснат повече светлина. Напразно. Бях сляп и глух насред гората - място, на което, повярвайте ми, имате нужда от всичките с

Тишина. Сякаш някой изведнъж заглуши целия свят, оставяйки ме безпомощно самотен. Зениците ми се разшириха в отчаян опит да пропуснат повече светлина. Напразно. Бях сляп и глух насред гората - място, на което, повярвайте ми, имате нужда от всичките си сетива, работещи на сто процента. Бях обречен и го съзнавах. Ръцете ми трескаво заопипваха земята в опит да намерят нещо; нещо, което да ми помогне, да ме защити... Ах! Парещата болка раздра дланта ми и аз инстинктивно я дръпнах. Топла кръв закапа по белия пухкав сняг, обагряйки го в червено. Край с надеждата ми да остана незабелязан... Отчаянието започна да се просмуква във всяка клетка на тялото ми, парализирайки ме. Щях да умра тук, сам, разкъсан на хиляди малки парченца, превръщайки се в поредната ѝ безлика жертва. Щях да бъда напълно забравен от целия свят, а духът ми, прокълнат да се скита во веки сред тази пустош, никога нямаше да намери покой... Сълзи избиха в очите ми при тази мисъл, а ранената ми душа се сви от ужаса, който злокобно дебнеше измежду дърветата... Китката ми бавно изтръпваше, пръстите ми замръзваха. Макар и сляп, знаех, че скоро тялото ми напълно ще се вкочани и ще бъде безсилно да се съпротивлява на нежните ѝ ръце...

     Изведнъж  усетих силен прилив на енергия. Не, тя нямаше да ме победи! Нямаше да ѝ позволя  да задоволи алчния си глад с плътта ми, обричайки духа ми на вечно страдание! С нечовешко усилие обвих пръсти около острието, разкъсало кожата ми, и бавно се изправих, стискайки го. Не знаех къде съм, нямаше и как да разбера.

     Тогава  усетих аромата ѝ. Нежното ѝ ухание, сладката смесица между лавандула и ванилия започна да ме обгръща в стегнат пашкул така, както паякът оплита жертвата си в привидно тънка, но инак по-здрава от стомана паяжина. Сърцето ми заби лудешки, адреналинът ми се покачи стократно. Беше ме намерила, идваше за мен...

     И тогава тя се появи, пристъпвайки бавно към мен. Цялото ѝ тяло, обгърнато в тънка бяла рокля, излъчваше ослепителна светлина. Рязката промяна на мрака с това ангелско сияние за миг ме накара да стисна здраво очи в опит да се предпазя. Ала сегашните болки бяха нищо в сравнение с това, което ме чакаше, ако тази крехка самодива ме хванеше в студената си прегръдка, така че се насилих да отворя очи и да я погледна.

     Див огън изпепели мозъка ми, когато срещнах  погледа ѝ. Беше нежен и ласкав и сякаш ми обещаваше любов - искрена и стихийна, грижовна и всеотдайна. Цялото ѝ лице излъчваше това усещане за мир и доброта, а дългата ѝ руса коса, леко разпиляна от вятъра, ѝ предаваше вид на беззащитна млада девойка, търсеща своя смел принц... Устните ѝ, меки и алени, грееха в плаха невинна усмивка... Какво приказно същество! Каква неземна красота!

     Острието  в ръката ми постепенно се изплъзна измежду вкочанените ми пръсти и  глухо тупна на земята. Тя дори не го погледна, изумрудените ѝ очи не се откъсваха от моите... Усетих, че се движа към нея. Още една крачка и щеше да е моя... Нямаше как тази красота да ме лъже или да ме нарани, та тя бе ангел, пратен ми от Бога!

     И тогава го видях. Видях онзи победоносен  пламък в очите ѝ. Бе само за миг, но достатъчно, че да се пробудя. Отстъпих назад и ужасѐн заопипвах земята – острието го нямаше. Самодивата разбра, че е изгубила контрола си върху мен и в следния миг от невинната девойка нямаше и следа. Вместо това в мен се взираше огромна триглава ламя, чиито ноздри изпускаха дим.

     Да  бягам? Но накъде? Бях безпомощен... Отчаяно  търсех острието, докато огромната  паст на змея се готвеше да ме погълне. И тогава стана чудо! Ръката ми сама се изви под странен ъгъл и сграбчи  дръжката на кинжала. За частица от секундата краката ми се понесоха във въздуха, позволявайки ми да нанеса фатален удар в сърцето на звяра.

     Той изръмжа страховито и огромното  му туловище се строполи в снега. Ала  вече не беше ламя, отново беше младото  момиче, чиито очи сега отчаяно  ме молеха за помощ. Пуснах острието и отстъпих, втренчил поглед в самодивата. Нямаше кръв, само светлината като че ли се увеличи, разми границите на перфектното ѝ тяло, докато накрая не я превърна в сребрист дим, който се издигна във въздуха и се понесе към звездите.

     Зрението ми се възстанови наред със слуха ми. Вече виждах гората, небето, снега и локвата кръв, в която се намирах. Бях жив, но имах чувството, че частица от мен е умряла заедно с нея. Стоях така, кръвта ми изтичаше, а тялото ми премръзваше, но не чувствах болката. Погледът ми бе устремен към звездите, към нея, към моята самодива.

     Не  зная колко време съм седял  така на тази поляна, но помня, че в един момент някой ме намери. Изведнъж бях  наобиколен от десетки хора, които  уж искаха да ми помогнат. Не можех да се боря с тях, крайниците ми не реагираха на сигналите на мозъка ми. Единственото, което отчаяно крещях в ума си, бе: „Оставете ме тук, искам да живея! Тя ме чака, тя е там горе! Моята приказна самодива...” Автор: Александър Ненов