Петък е. Нещо ми е тъжно. Исках да изляза, но гаджето ме ядоса. Приятелките не се обадиха, времето се развали. Нищо не е както трябва!
Навъртам се в чата, ядосана на всички. Не ми се спи, не ми се яде. Набъбва в мен заплашителна жлъч, а не искам. Искам само да се забавлявам.
Хората в живота ми са нехайни, понякога егоисти, разсеяни и лениви в отношенията си. Учителите ме нервират, продавачката в магазина се мръщи. На прага съм на порастването, а обстоятелствата са объркани, неприятелски. Досегашната логика на околния свят линее с изминаващите дни, изчезва. Настъпва хаосът на възрастта, в която всичко става истинско, показва се, каквото е и щеш, не щеш, живееш с него.
Пък тук е само петък и съм тъжна, защото се задъхвам от галопа подир промените, връхлетели внезапно. На почти 18. Голяма, страшна и тъмна се е надвесила тази цифра над мен - не искам, не искам да пораствам!
Влиза мама, внимателна и кротка. Не сега, мамо! Ядосана съм много! Приближава се мама, сяда, мило ми говори. Ох, не мога, защо ме закачаш, остави ме на мира! Мама става, колебае се, излиза, връща се. Поглеждам я накриво. И мама е тъжна. Малко се окопитвам, но не се оттърсвам от яда си напълно. Защо си тъжна, какво ти става, на мене нищо ми няма, нищо!
Мама е просто мама. Сякаш това е лека задача! Бащата работи, умува, търгува, майстори -оглавява семейството. Майката сплотява. Майката свързва, обича, търпи, учи, помага. Мама е тъжна, когато сме тъжни.
Изтривам си размазания грим от бузите, преглъщам, затварям чата. Защо да се измъчвам сама с небивалици? Отскачам до хола, мама е там. Добре ли съм, пита ме, с дистанционно в ръка. Внезапно е грейнала. На лицето й надежда и майчина радост заменят смръщена загриженост. Прозирам, че го прави, за да ме утеши, да ме освежи. И успява.
Успява. Ама че странно. Не ми се сърди, не ми е обидена. Виновно ми е - толкова, че забравям яда си. Развеселявам се - толкова, че забравям вината си. И ми се струва, че е било толкова лесно, толкова леко да загърбя дребните неволи на деня. Просто било да не се чувствам сама - защото не съм. Моят готин родител е с мен, моята готина майка.
Тя ми разказва нещичко за нейните млади години, за собственото й чудовище на име „18", че и за неговите помагачи, „20", „25", „30"... и нагоре вече спряла да им обръща внимание, казва. Оказвало се винаги, че никак не са страшни. Че сме си страшни само ние, когато не се познаваме добре, когато прекаляваме с усилията да се харесваме на други, когато излишно бързаме да пораснем или пък противостоим инатливо на естествения ход на времето.
Пийваме бира, смеем се на телевизора, говорим си, аз и моята готина майка. Петък е.
Била е и моята майка момиче, както ще бъда и аз някога мама. Освен всичко друго, това ни сближава. И за пред нея не търся оправдания, извинения, не опровергавам чувствата си от срам или подражателство. Мама си ме знае - откакто съм родена.
Спомням си как ни вика от игра за вечеря - прашни, потни, ожулени, луди хлапета. Помня как в първи клас подвързва учебници, изрязва хартиени корони и помага да завърша красиво завъртулката на цифра „2". По български език ми обяснява подлог и сказуемо, записва ме във школата по пеене, учи ме да забърквам кекс с какао. Чака ме след приемния изпит за гимназията. Изучаваме заедно първия ни компютър. Бродираме каренца, гледаме романтични филми и плачем.
Моята готина майка е моя приятелка, сега когато съм пораснала. Имам и ще имам още дълго нужда от нея, от мама, от нейната близост, от нейното мълчаливо разбиране, от нейната лека и заразителна, типично майчина веселост. Да ме научи на това-онова, да ме вдъхновява, да имам силата и хъса си от нея. Да ме мисли, да ме мисли винаги тя и да се притеснява за мен, за да мога да я поглеждам с мека усмивка, да я прегръщам с дъщерна обич и да й казвам, Мамо, не се тревожи. Виж ни колко сме готини.
Автор: Александър Ненов
Навъртам се в чата, ядосана на всички. Не ми се спи, не ми се яде. Набъбва в мен заплашителна жлъч, а не искам. Искам само да се забавлявам.
Хората в живота ми са нехайни, понякога егоисти, разсеяни и лениви в отношенията си. Учителите ме нервират, продавачката в магазина се мръщи. На прага съм на порастването, а обстоятелствата са объркани, неприятелски. Досегашната логика на околния свят линее с изминаващите дни, изчезва. Настъпва хаосът на възрастта, в която всичко става истинско, показва се, каквото е и щеш, не щеш, живееш с него.
Пък тук е само петък и съм тъжна, защото се задъхвам от галопа подир промените, връхлетели внезапно. На почти 18. Голяма, страшна и тъмна се е надвесила тази цифра над мен - не искам, не искам да пораствам!
Влиза мама, внимателна и кротка. Не сега, мамо! Ядосана съм много! Приближава се мама, сяда, мило ми говори. Ох, не мога, защо ме закачаш, остави ме на мира! Мама става, колебае се, излиза, връща се. Поглеждам я накриво. И мама е тъжна. Малко се окопитвам, но не се оттърсвам от яда си напълно. Защо си тъжна, какво ти става, на мене нищо ми няма, нищо!
Мама е просто мама. Сякаш това е лека задача! Бащата работи, умува, търгува, майстори -оглавява семейството. Майката сплотява. Майката свързва, обича, търпи, учи, помага. Мама е тъжна, когато сме тъжни.
Изтривам си размазания грим от бузите, преглъщам, затварям чата. Защо да се измъчвам сама с небивалици? Отскачам до хола, мама е там. Добре ли съм, пита ме, с дистанционно в ръка. Внезапно е грейнала. На лицето й надежда и майчина радост заменят смръщена загриженост. Прозирам, че го прави, за да ме утеши, да ме освежи. И успява.
Успява. Ама че странно. Не ми се сърди, не ми е обидена. Виновно ми е - толкова, че забравям яда си. Развеселявам се - толкова, че забравям вината си. И ми се струва, че е било толкова лесно, толкова леко да загърбя дребните неволи на деня. Просто било да не се чувствам сама - защото не съм. Моят готин родител е с мен, моята готина майка.
Тя ми разказва нещичко за нейните млади години, за собственото й чудовище на име „18", че и за неговите помагачи, „20", „25", „30"... и нагоре вече спряла да им обръща внимание, казва. Оказвало се винаги, че никак не са страшни. Че сме си страшни само ние, когато не се познаваме добре, когато прекаляваме с усилията да се харесваме на други, когато излишно бързаме да пораснем или пък противостоим инатливо на естествения ход на времето.
Пийваме бира, смеем се на телевизора, говорим си, аз и моята готина майка. Петък е.
Била е и моята майка момиче, както ще бъда и аз някога мама. Освен всичко друго, това ни сближава. И за пред нея не търся оправдания, извинения, не опровергавам чувствата си от срам или подражателство. Мама си ме знае - откакто съм родена.
Спомням си как ни вика от игра за вечеря - прашни, потни, ожулени, луди хлапета. Помня как в първи клас подвързва учебници, изрязва хартиени корони и помага да завърша красиво завъртулката на цифра „2". По български език ми обяснява подлог и сказуемо, записва ме във школата по пеене, учи ме да забърквам кекс с какао. Чака ме след приемния изпит за гимназията. Изучаваме заедно първия ни компютър. Бродираме каренца, гледаме романтични филми и плачем.
Моята готина майка е моя приятелка, сега когато съм пораснала. Имам и ще имам още дълго нужда от нея, от мама, от нейната близост, от нейното мълчаливо разбиране, от нейната лека и заразителна, типично майчина веселост. Да ме научи на това-онова, да ме вдъхновява, да имам силата и хъса си от нея. Да ме мисли, да ме мисли винаги тя и да се притеснява за мен, за да мога да я поглеждам с мека усмивка, да я прегръщам с дъщерна обич и да й казвам, Мамо, не се тревожи. Виж ни колко сме готини.