Изповедтта на един...

Ярък бледосинкав проблясък, като от светкавица на фотоапарат, мрак, пълен мрак. Бавно започват да се открояват очертанията на стая, в средата нещо свети, малко, червено, кърваво червено. Започвам да свиквам с тъмнината. Стая без врати и без прозорци,

Ярък бледосинкав проблясък, като от светкавица на фотоапарат, мрак, пълен мрак. Бавно започват да се открояват очертанията на стая, в средата нещо свети, малко, червено, кърваво червено. Започвам да свиквам с тъмнината. Стая без врати и без прозорци, по голите метални стени виждам отражения на изкривената реалност. Малките червени светлинки вече бяха пет, една в средата и бледите й отражения във всяка от стените. Маса, в средата на стаята има маса, малка, черна, мраморна, трикрака, маса. Тънка, като конец сива струйка пушек се издига над нея, разсейва се и се влива в безкрая. В стаята вече е светло, няма лампи нито място, от където да влиза светлина, но е светло. На масата има пепелник, в него догаря запалена цигара , така и не изгаря, неподвластна на времето... Искам да се огледам, но не мога, нямам тяло, няма и следа от моето отражение по стените, а цигарата гори ли гори... Кой съм аз? Какво съм аз? Въпросите изплуват в съзнанието ми. Някаква безплътна форма на съществуване? Дух, демон, мъртвец???
Ярък проблясък, мощна бяла светлина ме заслепява, затварям очи за да се предпазя. Отворям ги отново. Малко по малко започнвам да свиквам с нея, те всъщност са две, дълги и тънки раздалечени малко една от друга, на чисто бял фон. Не, всъщност фона не е чисто бял,е, но напукан, да, това е таван, аз съм в стая, а светлината е тройна неонова лампа, от която средната тръба не работи. Аз лежа по гръб, всичко е размазано. До мен се приближава нещо чисто бяло и красиво, започна да ръкомаха. Малко по малко започвам да фокусирам, медицинска сестра, и то не от най-красивите, говори ми нещо, но аз не чувам, усмихна се и ми маха с показалец. Излезе бързо от стаята. Стените са разкъртени, има дупка, от която се вижда в другата стая, не е останало много от древната мазилка , има и прозорец, нощ е.
Бледолилав блясък, по мощен от преди пред погледа ми остана мрежа от сини изсветляващи криви. Улица, нощ, вали проливен дъжд, не чувам нищо само виждам, това отново съм аз, имам тяло, но не мога да го контролирам. Вървя бавно по улицата, залитам. Срещу мен се задава някакъв човек, тича и то доста усърдно. Малка жълта светлинка проблясва в далечината зад него. Усещам ужаса и болката, за миг бягащия полетява, и рухва на земята оставяйки във въздуха дъга от кървави пръски. Мъртъв е...
Блед немощен проблясък, същата стая, същата лампа, до мене има нещо голямо и зелено, впрягам всичките си усилия да разбера какво е, минута може би...доктор, това е доктор...."Стоянов" от "Окръжна болница" Варна, или поне така пише на идентификационната карта закачена на дрехата му. Приказва нещо, чуди се, гледа ме, гледа уредите над главата ми, за миг изглежда ужасен, с мощен шамар удря един от тях, започна да намества кабели, гледам го с недоумение. Хвана се за главата и излезе.
Отново светлината ме заслепи, сега съм другаде бягам, улица, същата улица вали дъжд, страх ме е, умирам от страх, забягвам по бързо. Тъп и много мощен удар в гърба ми, завъртам се, всичко се размазва, уличните светлини оставят лилави дири в главата ми. Падам на земята, опитвам да се надигна но лявата ми ръка отказва, май е счупена, но не, не ме боли. Кръв много кръв, под мене всичко е в кръв, и то моя кръв, която блика като фонтан от дупката в лявата страна на гръдния ми кош. По корем съм и се влача напред, сянка, някаква сянка изплува над моята, едър добре сложен човек с шапка, сянката ме настига и спира, обърнах се. Уличните лампи пречат да видя лицето му, дълъг черен шлифер и зимна шапка, поглежда ме и повдига ръка...
Отново блясък, този път по-слаб, сега всичко е бяло, всъщност леко жълтеникаво. Светлината е по-бледа от преди, опитвам да фокусирам, но немога, мъча се но отново неуспявам. Мога да движа само дясната си ръка, повдигам я, покрита е с нещо тънко...текстил. Хващам, стискам и дърпам, плата се свлече от мен. Ярката неонова свтлина над мен ме заслепи... Посвиквам, стая, стените са сини, големи метални шкафове, подяволите, студено е. Сядам в леглото и се оглеждам, има три колички с хора на тях, покрити от глава до пети с бели чершафи...
-Морга! - изкрещявам, задавяйки се със съсирената кръв в белите ми дробове.
Вече и чувам, поглеждам се, груби и нескопосани шевове разхвърляни из целият ми гръден кош, не мога да движа лвата си ръка, нищо не ме боли. Опитвам се да стана но се сруполявам на земята. В лицето ми се наби табелката окачена на палеца на съседа от другото легло:
"Игор Иванович Стуков, 23г,
прострелна рана в главата
час на смъртта 23:47ч на 12 I 2003г"

"Господи! Кой съм аз?"- изплува в главата ми. "Какво правя тук? Мъртъв ли съм?" Проблесна ми гениалната идея, свалих табелката от палеца на крака си:

"Димитър Ангелов Иванов, 27г
8 (осем) прострелни рани
в гръдната област
час на смъртта 11:31ч на 14 I 2003г"

"Димитър значи"- помислям си, “не ми звучи познато”. Опитвам се да се изправя, успявам, но за малко и пак се струполявам на земята. Нищо не ме боли, странно. Пак опитвам, но вече успявам, позадържам се малко и се подпирам на ледено студените метални шкафове.Стаята има врата, голяма, метална, с малко стъклено прозорче, но с рeшетка, сякаш ги е страх да не избяга някой. Натискам дръжката, вратата изскърца и се отвори. Дълъг коридор с много врати. В главата ми изплува мисъл "Трябва да си намеря оръжие". Седнах на земята."Кой съм аз, защо са ме надупчили като решето, защо първото нещо за което се сетих е оръжие." Най-после нещо ме заболя: -главата. Ставам и продължавам напред по коридора...
Проблясък, ужасна, непоносима болка в главата, студено е, господи умирам от студ. Отворих очи всичко е бяло, чисто бяло, лед, скали, пустиня, огромно поле осеяно само със сняг, лед и камъни. Мамка му, студено ми е, мирише ми на смърт, тази до болка позната миризма, не знам от къде, но много позната. Ставам, безбожно ледения вятър ме лъхва в лицето, умирам, започнах да усещам как очите ми замръзват. Не знам какво, но нещо ме кара да се чувствам доволен, иронична усмивка покри лицето ми, нещо ми казваше, "Това заслужаваш, ти винаги си бил това, повече от това няма и да станеш, ледена пустиня, буца лед със сърце"...
Проблясък, чувствам, че съм мъртъв, безкрайна тъмнина, безкрайна, безплътна, безбрежна...тъмнина. Но все пак има нещо, стая с метални стени, същата стая, същата маса, пепелник, цигара, но има и два стола. На тях седят някакви хора, гледат се, по-възрастният - облечен с официален костюм, с пистолет, мобилен телефон и кутия цигари черен “Davidoff”. Той стана и с мощен замах на дясната си ръка удари другия човек в лицето, не чувах, разпръска кръв и разтрошени зъби наоколо, в една по голяма капка кръв видях разкривеното изражение на ударения, болеше го. Има и лампа, настолна лампа, насочена в лицето на бития... За миг съзнанието ми блокира, това лице, този човек, това бях аз, поглеждам разбитата си физиономия и си помися "Как е възможно?".Опитвам да помръдна, но немога, намамам тяло, само душа или ...
Проблясък, оглушителна тежка музика, червена светлина, маса, седя на стол и съм подпрял глава на масата, до мен седи момиче, крещи нещо приятелски:
- Животно-о-о, жив ли си бе? Ало, мъжки на теб говоря... Тя ми изглежда позната доста позната, но не мога да й отговоря, повръща ми се, изправям глава, на масата имаше кутия цигари "Victory Lights", всичко е размазано, зелен клипер, пепелник - мраморен, и доста празни шишета, водка "Флирт","Търговище","Мускатова ракия" и много от бира. Изваждам цигара и паля... Огънят бавно опустошава фината хартиена обвивка, бавно, малко по-малко тя пожълтава, след това изгаря, след това пак, и пак, и пак...
Проблясък, ярко жълта светлина, розови петна изпълват съзнанието ми, приятно усещане, сякаш до мен се бе докоснала нежната светлина на слънцето, трева, зелена, красива, прекрасна трева, мека топлина изпълни душата ми. Дървета, гора, зелена и красива гора, сам със себе си, самотата е нещо красиво, нещо безценно, съвъpшено. Бях застанал до дърво покрито с сивкав мъх с малко зелено и оранжево, прекрасно е, чувствам се създаден за тази атмосфера. В главата ми бавно започват да изплуват въпроси, един след друг, редяха се, един от друг по-...Чувствам, че ще се побъркам, прекалено много ми идва: “Какъв е смисъла? Какъв е смисъла от всичко? Какъв е смисъла аз да съществувам? Какъв е смисъла да правя каквото и да е, при положение, че при всяка моя стъпка правя грешка? Какъв е смисъла ако се опитвам да правя само добро, като правя само зло на хората? Какъв е смисъла да говоря истината, като никой не ми вярва? Какъв е смисъла да бъда себе си, ако никой не ме разбира? Какъв е смисъла да обичам като всички ме мразят? Какъв е смисъла? Успях да овладея себе си, чувствата си, емоцийте си, душата си, и какво? Какъв е смисъла? Не можеш да бъдеш това, което искаш да си, при положение, че не знаеш, какво си отвътре, всеки ден се изненадвам с нещо ново, от себе си, и какъв е смисъла? За какво подяволите трябва да съществувам, кои съм аз, какво съм аз, защо съм аз? Какъв е смисъла, каквото и на които и да правя колкото и добро да е за всички, винаги има някой който ми забива нож в гърба, винаги има някой. Опитах да се боря, предадоха ме, но съм жив, пак опитах, и пак сгреших. И защо? Защо? Защо трябва да мисля за някой, след като никой не мисли за мен? Защо трябва да слагам маска за да се чувствам нормален по улиците, защо трябва да ме е страх да бъда себе си? Защо?
Окъпани в омраза пръски реалност, скъса се нишката, нишката, тънката нишка, която ме свързваше с матерялния свят...
Цветя, храсти, трева, главата ми се изпразва, пустота чиста и не накърнена пустота...перфeктна пустота...Някакво животно, бяло, красиво, безгрижно, просто си подскача по полянката пред мен. Заек, с малко черно под гушката, впил е черните си очи в мен и ме гледа, но с празен поглед, без чувства, без да иска да покаже нещо, просто гледа през мен, подвластен само и единствено на инстинктите си. Малкото зайче подскача още два пъти и се озова на две стъпки от мен.Продължава да ме гледа с празния си поглед, започна да души въздуха около мен, нещо ми прещрака:”За какво да ми пука? За някой или нещо? Живота си е мой и без това свършва, какво значение има кога и защо? Зайчето, малкото бяло зайче, храни се, спи, създава поколение и се пази от враговете си, децата му също. Този цикъл се повтаря в безкрая...И защо? Какъв е смисъла? Просто не му пука, знае какво трябва да прави, така е програмирано от природата, а аз какво трябва да правя, да изградя идеал на човешко същество и да подражавам? Не. Вече си изпатих. Да унищожавам всичко което мразя? Живота няма да ми стигне. Да живея като обикновен човек да се хвана на работа, да си намеря жена, да създам семейство, и какво? През целия си живот да пълня джоба на системата, а тя, единственото нещо като което ще ме запомни е като някакъв мизерен процент от популацията и то за малко...Не, не е за мен. Има ли смисъл този свят да съществува?
Проблясък...стая, охолно обзаведена детска стая, жълти тапети на рзноцветни балончета, жълта светлина, има малка детска кошетка, дървена. Малко пухкаво синеоко момченце лежи в него. Красиво е, чисто, невинно. Гледа празно в нищото, вратата се отвари, в стаята влита млада жена около 30-те в ръката си държи ваза с три червени рози. Говори ми нещо, не чувам, крещи, замахва и троши вазата в главата ми. Падам на земята, чак сега забелявам, че пред вратата лежи тялото мъж, в локва от кръв, в локвата има кутия черен ”Davidoff”. Жената ме удари ме още веднъж в главата, не изпитвам болка, изваждам оръжието си...
Проблясък...същата стая същите тапети, няма врати, няма прозорци, стените са оплискани с кръв, тя бавно се стича надолу, капките се преливат една в друга, след това се разклоняват и пак се вливат, по пътя си към земята, където потъват в нищото. Падам на колене, крещя, не чувам какво. Вкарвам цевта на пистолета в устата си и започвам да галя спусъка, затварям очи....Когато ги отварям вече не бях на същото място, странно изглеждащо помещение, мястото ми е до болка познато, оръжия, стените са покрито с оръжия, всякакви, от “Макаров” до “РПГ”, на земята има много сандъци с боеприпаси, всичко е идеално подредено, няма прах, няма ноито едно боклуче, погледът ми се спира на 9 милиметровия “Браунинг НР” в дясно от мен, това е същия пистолет, който до преди секунда държах. Ужас, изпитвам неописуем ужас, паника, ставам засилвам се към една от стените с цел да ударя главата си в нея но... минавам през нея. Сега отново само наблюдавам, аз съм на някаква улица, на колене, сумрак, вали дъжд, няма улично осветление, трупове, много трупове, две горящи коли и много трупове, някои от които брутално разкъсани и разхвърляни наоколо, аз съм сам и плача, до мен лежи чисто черен “АК-74СУ” нося бронежилетка, има две попадения в нея, и двете са около сърцето, аз съм в униформа, имам маска на лицето си, в лявата си ръка стискам граната с изваден шплент, отпускам се, предпазната скоба отхвръкна на няколко метра грациозно въртеики се из въздуха, гранатата тупна на калната земя, сто и петдесет грама кондензирана смърт бяха на две секунди разстояние от мен....
Проблясък, синьо-сива светлина ме обгърна, много хора в черно, униформени, костюмирани, нормално облечени, но най-много са униформените, вали дъжд, няква жена плаче, зелена трева, това са гробища, погребение, има поп, който приказва, но не го чувам, започват да поставят, ковчега в прясно изкопания гроб, свършват, зариват го, тежките капки разрохкваха пръстта, обръщан внимание ,адписа на надгробната плоча...” Димитър Ангелов Иванов на 42г, Млад си ти отиде и сърцата ни разби...” Това е моят гроб, вече със сигурност съм мъртъв, тогава какво...
Мощен гръм разпаря безкрая, същото място, същия гроб, само че вместо с зелена трева е обрасъл с бурени и храсти, имаше и малка стъкленица, с отдавна увяхнала но все още червена, роза...
Сега, често ме заливат спомени от краткия ми живот, като човек. Някои приятни други не, но за нищо не съжалявам, защото каквото съм правил, аз съм сметнал за необходимо, никога никой не е успявал да ме контролира напълно, понякога действията ми, но не и разума, след физическата си смърт се превърнах в нещо, което вие може би бихте нарекли Бог, но аз предпочитам да го наричам просто не материална форма на мен. Мога да чувам, виждам, да бъда където поискам когато поискам, да мисля, да извършвам материални промени, да убивам, да съживявам, правя нещо или някой безсмъртен или просто казано всичко, но къде е смисъла? В това състояние съм вече три земни години и не съм докоснал нищо така, че да го забележите. Мога да създам нов, по-красив свят без насилие без тъга и разочарование, но защо? И вие можете, нали? А, искате ли? Само наблюдавам анализирам и това ми харесва. Мразите се, обичате се, създавате и отнемате животи и това ми харесва, защо бихте попитали? Имали ли сте някога ферма за мравки? Е чувството е същото, само че е доста по-интересно. И аз бях така, аз бях един от всички вас, но вместо, с корабно въже, като повечето от вас, бях вързан за реалността с много тънка нишка... Гледах на света под доста по различен ъгъл, аз бях човек, объркан, много объркан, без морал, не ми пукаше за хората. Убивах тези, които смятах, че трябва да умрат,унищожавах, без да ме интересува, че нарушавам баланса. Търсех истината, как да постигна абсолютната си свобода, но не успях, разбрах само, че в този свят за да си “свободен” трябва да имаш власт, е аз придобих много, без да желая това. Но сега вече всичко се подреди. Все още търся истината, но все повече и повече започвам да се убеждавам, че жаждата за власт е прекалено дълбоко заложена в човешкото същество и не може да бъде изкоренена от там, за нещастие... Като човек, винаги имаше нещо, което ме е предпазвало от хладната прегръдка на смъртта, до момента, в който сам не я пожелах. Просто знаех, че мястото ми не е там, беше ми писнало до лудост от всичко и всички, може би точно за това съм това, което съм в момента. Може би нещо ме беше избрало да стана такъв? А, може би просто сам се избрах? Дали има други, като мен? Не знам, но в едно нещо съм сигурен няма да се бъркам в работата ви, защото, просто няма смисъл, вие сте се докарали до тук, вие си решавате, сами за себе си, аз не можах да бъда свободен, може би някой ден ще успеете? Имам огромна власт, цялата власт, но ще остана в сянка и ще наблюдавам търсейки истината за всичко, докъто просто не я открия...Това е моята изповед, изповедтта на един...Бог. Автор: Александър Ненов