Болестта разяжда бавно младата ми плът
и често обхваща ме във пагубна умора.
В скоро време ще бъде прекъснат моя път
и ще ме изпрати при останалите хора.
Ето, не усещам вече нищо,
облекчава ме венозния морфин.
Понася ме в простора на бездънно нищо,
там, където не ще си повече раним.
Неискам да се боря със съдбата-
всичко ми се вижда толкоз сложно.
Сложни са и покрай мен нещата
и вече нищо не е истински възможно.
Казват, че надеждата последна уж умира,
но моята отдавн си отиде
и само болката продължава да напира,
и вече всичко в мене тя разяде.
Виждам лъч от бяла светлина
и тръгвам аз напред.
Обгръща ме приятна топлина
и тихо, и спокойно е навред.
Но суров глас отнякъде звучи,
толкоз властен и жесток.
"Къде си тръгнала? Я се спри!
И научи го тоз урок.
Никъде няма ти да тръгваш,
без да ти е дошъл редът
и назад започни веднага да отстъпваш.
От тебе има нужда вън светът!"
Усетих аз че бягам с всичка сила
и животът връща се във мен.
Сякаш бях се чудно преродила
и вече на никого не бях във плен.
Автор: Александър Ненов