""Малки" мисли на "малък" човек"
Какво е това "животът"?
Това е въпрос зададен не от мен, а от хора преди хиляди години. Получен ли е отговор? Не! Няма и да се получи след още толкова хиляди ходини. Защо? Просто защото отговорът трябва да бъде даден от човек, а това е невъзможно. Добре де, но това нещо "живот" пуши ли се, пие ли се, яде ли се, къде се намира? Практически погледнато животът е всичко - той е в природата, извън нея, около нея. Той се чувства, изживява се, разбира се. Той е еднакъв за всеки, като се започне от бебе, през депутат и влюбено момиче, та чак до мъдрец. Но същевременно е и различен за всички тези хора, но не по същността си /която е еднаква за тях/, а по разбирането и, по тълкуванието. Той е нещо постоянно, неизменящо се, което всеки има право да счита за свое. Ето защо никой не би могъл да го опише, тъй като той ще опише това, което живота е за него, неговото разбиране, неговия поглед върху нещата. Всеки от нас е прав за разбирането на живота, тъй като за всеки той е индивидуалност, която само той си разбира. Няма я написана в учебниците. Умен и мъдър е сам отози, който я е прозрял, а не я е откраднал от другимо, тъй като тогава тя не би била негова.
Тук изплува въпросът кой или какво управлява живота и има ли въобще някой или нещо, което седи над него. Съдбата? За нея след малко. Господ Бог? Какво представлява той? Някаква сила ли е? За едни хора Господ е един, за други друг, за трети има 15 Богове. На кой да вярвам? На кой да се уповавам, на кой да се моля? Има ли смисъл от Господ? Кому е нужен той? На някой, който има нужда да вярва в нещо, за да живее? Защо хората се молят на Него? Стигат ли молбите им до него въобще или остават нечут, напразен зов в тъмната нощ? Чува ли той стенанието на майката, която тъжи по изгубения си син, убит нелепо от пиян шофьор или заклан от приятеля си? Чува ли молитвите и, риданията и до края на дните и? Къде е тази негова справедливост, която раздава? С какви очи майката гледа на живота от тук нататък - може би като някой голям философ, който обяснява, че живота е "всевишна хармония и разбирателство"? Не мисля, нито пък тя. За нея живота се превръща в една ежедневна деградация, в личен, емоционален и какъвто още щете. Виждал съм такава майка, очите и са пълни с празнина, безнадежност, тъга, загуба на желание за живот. Бог не и помага по никакъв начин тогава, когато тя има най-голяма нужда от него, а това е така, защото тя губи желание да вярва, да има надежда. А Бог е именно това - олицетворение на нуждата от надежда и вяра в нещо.
Другата възможност за нещо, което стои над живота и го контролира е съдбата. Струва ми се никой не може да даде точно определение на това понятие, поради твърде обширната проблематика, която засяга. Според защитниците на тази теория - съдбата е всичко това, което ни се случва. Но това, което ни се случва е резултат на нашите действия, следователно ние определяме съдбата си, а не тя определя нашия живот. Абстрактно погледнато няма сила, която да ни контролира, освен нашето съзнание. Благодарение на него ни взимаме решения всяка секунда, като това отхвърля идеята за някаква предварителна начертаност. Естествено съдбата като понятие не може да бъде отхвърлено, тъй като на теория всичко онова, което се случва се намира "съдба", но тя не е предначертана. Ако аз искам да стана пилот, цялото ми съществувание ще се стреми към тази цел и всичко свързано с нея, което ми се случи, ще бъде обобщено като "съдба на пилот". Следователно сам определям каква ще е тя, защото ако исках да стана музикант, докато стана такъв щяха да ми се случат неща, различни от тези на пилота, но те отново се обобщават с думата съдба - "съдбата на музикант". И понеже всичко това, което ние правим е благодарение на съзнанието, може да се каже, че между живота и съзнанието съществува много тясна връзка. Не може едното да го има без другото. Животът е първообраза, най-високото звено във веригата. Ако няма живот, нищо друго не съществува. Но ако има живот, но човек не притежава съзнание, това също би било невъзможно. В много случаи само за минута загуба на трезво съзнание и човек сам слага край на живота си. Ето защо за да просъществува индивида е необходима не само природната даденост - живот, но и нещо, което човекът сам възпитава и отглежда у себе си - а именно съзнанието. То е движещата сила на механизма. То се гради, изгражда се с годините. Става все по-устойчиво, чрез натрупване на опит и то горчив, но не винаги е правопропорционално на възрастта. Има тийнейджъри с по-устойчиво съзнание от това на възрастен човек, но те са малко и никога не изтъкват това си качество пред другите, тъй като те самте дори и не подозират за него /докато не им се наложи/. Не има момент, в който някой не издържа и тогава съзнанието се пречупва. Тогава човекът става неконтролируем и върши неща, които не съзнава /предумишлено убийство, самоубийство и др./.
Съществува казус: "Има ли право човек сам да сложи край на живота си?" Когато човек притежава нещо, той има право да върши с него каквото си пожелае. Иска или не иска, човекът е получил живота си като дар от природата и има право да върши с него каквото пожелае, стига това да не пречи на други хора. Дори в конституцяита няма закон "Не се самоубивай", а само "Не убивай друг". Но моралните причини да не се върши това са много и всеки преотркива себе си в някоя от тях. По-патриотичните натури отркиват в това деяние твърде пораженчески дух и това ги възпира. По-любвеобвилните съзират скръбта на най-близките си хора и това пък ги възпира тях. Но тези изброени примери са на хора с устойчиво съзнание. Всички останали самоубийци намират в смъртта изход. Само че те са заслепени от слабохарактерност и не виждат, че същия този изход съществува и в живота, но е по-добрата алтернатива! Така че нека се замислим над това "що е живота" и как да боравим с него. Това е един безценен, неповторим по рода си подарък, който природата ни прави. Ние трябва да го развием, да го усъвършенстваме, а направим ли го, ще му се наслаждаваме до края на дните си.