Нека поговорим за ревността

Всички ревнуваме. Има една част, която може би не го прави, но повечето изпитваме едно гадно, неприятно чувство в стомаха си, когато видим половинката с някой друг. Ревнуваме дори приятелите си. Виждаме как най-добрата ни дружка се забавлява ужасно с друга дружка и внезапно започваме да се опасяваме, че сега те двете ще се харесат страшно много и за нас вече няма да има място. Малко е обсесивно, всъщност.

 

Ревността е секси до един момент. Няма спор, че когато любовта те ревнува го възприемаш главно като реакция на това колко му пука за теб. Не само това, но е и показно за това колко те иска само за себе си, а жените обичат да се чувстват като „неговото момиче“. Да бъдеш „нечия“ звучи готино, принадлежащо и те ласкае. Всичко е прекрасно до момента, в който не започнеш да получаваш скандали всеки път, когато се заговориш с друг човек. Мъж, в повечето случаи. Възпитанието играе ключова роля тук. Ако по-рано не си обяснила, че това, че сте заедно не изключва всички контакти – под това разбирай приятелства – с други мъжки индивиди, то сега и да се вайкаш, вече е поставено. Ти си „неговото момиче“ и понеже не си отстояла свободата си да комуникираш и с други хора още в началото, до края ще бъдеш „неговата“ и можеш да се сбогуваш с всичките си други мъжки приятели. Съжалявам, за което.

 

Ако ти си по-ревнива, може би е по-добре да не го показваш винаги. За разлика от нас, мъжете се ласкаят далеч по-малко, когато жената започне да ревнува. По някаква причина, когато те го правят е мъжкарско и оправдано, но когато идва от теб приличаш на разглезена, неуверена кифла. Двойния стандарт тук е труден за изпускане, но положението е такова, каквото е. По тази причина задържай ревнивите си пориви от време на време. Защото той не се чувства поласкан да е „твоето момче“, а някак принуден и с отнета свобода. Тъпанарско е, но за да може нещата да са изравнени просто прави това, което прави той – от време на време го карай да ревнува. Това винаги е по-добре от скандал.

 

 

Ревността от неувереност. Ако ревнуваш, защото просто се чувстваш неуверена тогава вече е добре да поговориш с приятеля си. Може би има друга терминология за начина, по който се чувстваш. Не е толкова ревност, колкото е недоверие. Недоверието идва от теб към него, а именно – разбира се, че се вижда с други момичета, защото аз не съм достатъчна. Не си вярваш достатъчно или не се харесваш достатъчно, което и от двете да е грешиш. Щом си с някой, който може да бъде и с други, но е избрал теб, значи за него ти си специалната. Ужасно е да се чувстваш не такава, защото колкото и да е те убеждава в обратното ти ще продължаваш да имаш друго усещане за себе си. Отпусни се. Позволи му да те убеди в неговата истината, защото в крайна сметка единственото, което има значение е как той те вижда. Ако те гледа така, все едно си най-красивата, но ти не можеш да се възприемеш така – просто следвай неговия поглед. Не се поддавай на ниското си мнение за самата теб.

 

Ревността от идеята, че му принадлежиш. Или той на теб. Което и да си избереш, знай, че не е правилно. Покрих вече, че понякога е очарователно някой да е толкова защитнически настроен спрямо теб, но и добавих, че е до един момент. На по-късен етап във взаимоотношенията ви можеш да разбереш дали биваш ревнувана от простичкия факт, че приятелят ти те мисли за вещ, която само той притежава. Звучи грубо, но е изненадващо колко хора имат този подход. Можеш да разбереш на какво се дължи и твоята ревност. Помни – нито ти принадлежиш на някой, нито той на теб. С това нямам предвид, че не се обичате, не сте си близки и не трябва да позволявате на други хора да ви развалят. Имам предвид, че концепцията с „принадлежиш ми“  - това рядко се казва гласно, но действията го диктуват – рано или късно започваш да приемаш партньора си за даденост. Не само това, но и той се превръща в някой, който няма никакъв шанс да завърже други контакти и така ще дойде ужасяващия миг, в който ще установиш, че имаш само него и никой друг. А в реални живот това няма този романтичен оттенък, който има на екрана или в книгата…

Автор: Моника Цветкова