Бях на току-що навършени 13 години. Беше минал месец откатко се разделих с 1-вото си гадже, бяхме заедно 4 месеца, а после аз заради детското си желание за живот и свобода, реших, че няма смисъл да бъда с него.
Той наистина ме обичаше, търсеше ме почти всеки ден, бяхме запазили приятелството, виждахме се и прекарвахме чудесно време заедно, а и честно казано аз никога не съм спирала да чувствам нещо повече от приятелство в негово лице...
Шуши ( ще го наричам така) беше на 17, баща му беше починал в инцидент още в ранното му детство, а майка му работеше и живееше в Гърция от доста години.
Един хубав слънчев ден, 17 юли 2005 година, Шуши ми звънна за да ме помоли да излезем на по кафе, защото заминава при майка си до края на лятото. Откликнах разбира се.Излязохме, прекарахме цял ден заедно, а той за първи път от раздялата ни до тогава ми каза за чувствата си и за желанието си да се съберем отново, бях сигурна, че искам, но разбира се реших да се направя на приятно разсеяна и да го изчакам да се върне. Беше готов да си дойде след 1 седмица, заради мен, но аз му казах, че имам нужда от време, което беше пълна лъжа!
И така, разделихме се, той понече да ме целуне, но аз отметнах глава, погледнах го, усмихнах се и казах само "Има време за всичко" ... това беше най-голямата лъжа, която бях изричала..!
На следващия ден Шуши замина, а аз вече съжалявах, че не съм дала положителен отговор...
Мислех за него постоянно и само се молех да се върне по рано за да го прегърна ...
Минаха няколко дни .. Беше 22ри юли, 20:30 вечерта. Бяхме се събрали на скромно купонче в един приятел, доста хора, с много бира, което за тогавашните ни години си беше истинско чудо.
Стоях на терасата и гледах звездите, толкова ми се искаше Шуши да е до мен... изведнъж към терасата дотърча една моя приятелка носейки ми телефона, звънеше...не беше български номер, а девойката носеща ми телефона беше единствената, която знаеше за Шуши, незнам защо, но го пазех в тайна. Докато пищях от кеф и щастие, че той ми звъни и се чудех какво да му кажа телефона млъкна ...
Опитах се да се свържа, но опита беше неуспешен, но пък бях сигурна, че ми звънеше да ми каже, че се връща скоро ...
Минаха 15 или 20 минути, стисках телефона и се надявах да звънне... И той звънна ..
Вдигнах .. и тогава бе най-големия ми кошмар..
Чух разтреперания глас на Д. , брата на Шуши с когото беше заминал, промърмори ми само през сълзи "Него го няма, отиде си...няма го! "
Замръзнах...незнаех нито какво става, нито къде съм, не чувах и не виждах никого и нищо ...
В по-късен разговор с брата на Шуши ми разказа, че същия ден на обяд е станала верижна катастрофа на 7 коли ... и от всички тях, само Шуши го нямаше ...
Нямах сили дори и да заплача. Стоях на прозореца, неосъзнаваща все още как тези звезди на които се молех за щастие ми причиниха това..
Шуши винаги ще остане в сърцето ми не като болка, а като щастие, благодаря на Бог, че ми даде възможността да го познавам и да го обичам, никой друг до ден днешен не зае мястото му в сърцето ми, не защото е мъртъв, а защото беше моята истина!
Никой и никога не озна за Шуши и за станалото с него, дори единствената ми приятелка, която знаеше за него получи информацията от мен, че просто сме се скарали... Не исках ничие съжаление...
Шуши ... жив е в мен и мечтите ми, знам, че ще го срещна някога и някъде ...
Съжалявам само за това, че не можах да осъзная, колко имах в негово лице... !
Живейте и обичайте, никога не отлагайте усмивките и думите си ... защото не знаете ще имате ли възможността да ги кажете .. и ще има ли на кого.. !
Завинаги негова!
Автор: Александър Ненов
Той наистина ме обичаше, търсеше ме почти всеки ден, бяхме запазили приятелството, виждахме се и прекарвахме чудесно време заедно, а и честно казано аз никога не съм спирала да чувствам нещо повече от приятелство в негово лице...
Шуши ( ще го наричам така) беше на 17, баща му беше починал в инцидент още в ранното му детство, а майка му работеше и живееше в Гърция от доста години.
Един хубав слънчев ден, 17 юли 2005 година, Шуши ми звънна за да ме помоли да излезем на по кафе, защото заминава при майка си до края на лятото. Откликнах разбира се.Излязохме, прекарахме цял ден заедно, а той за първи път от раздялата ни до тогава ми каза за чувствата си и за желанието си да се съберем отново, бях сигурна, че искам, но разбира се реших да се направя на приятно разсеяна и да го изчакам да се върне. Беше готов да си дойде след 1 седмица, заради мен, но аз му казах, че имам нужда от време, което беше пълна лъжа!
И така, разделихме се, той понече да ме целуне, но аз отметнах глава, погледнах го, усмихнах се и казах само "Има време за всичко" ... това беше най-голямата лъжа, която бях изричала..!
На следващия ден Шуши замина, а аз вече съжалявах, че не съм дала положителен отговор...
Мислех за него постоянно и само се молех да се върне по рано за да го прегърна ...
Минаха няколко дни .. Беше 22ри юли, 20:30 вечерта. Бяхме се събрали на скромно купонче в един приятел, доста хора, с много бира, което за тогавашните ни години си беше истинско чудо.
Стоях на терасата и гледах звездите, толкова ми се искаше Шуши да е до мен... изведнъж към терасата дотърча една моя приятелка носейки ми телефона, звънеше...не беше български номер, а девойката носеща ми телефона беше единствената, която знаеше за Шуши, незнам защо, но го пазех в тайна. Докато пищях от кеф и щастие, че той ми звъни и се чудех какво да му кажа телефона млъкна ...
Опитах се да се свържа, но опита беше неуспешен, но пък бях сигурна, че ми звънеше да ми каже, че се връща скоро ...
Минаха 15 или 20 минути, стисках телефона и се надявах да звънне... И той звънна ..
Вдигнах .. и тогава бе най-големия ми кошмар..
Чух разтреперания глас на Д. , брата на Шуши с когото беше заминал, промърмори ми само през сълзи "Него го няма, отиде си...няма го! "
Замръзнах...незнаех нито какво става, нито къде съм, не чувах и не виждах никого и нищо ...
В по-късен разговор с брата на Шуши ми разказа, че същия ден на обяд е станала верижна катастрофа на 7 коли ... и от всички тях, само Шуши го нямаше ...
Нямах сили дори и да заплача. Стоях на прозореца, неосъзнаваща все още как тези звезди на които се молех за щастие ми причиниха това..
Шуши винаги ще остане в сърцето ми не като болка, а като щастие, благодаря на Бог, че ми даде възможността да го познавам и да го обичам, никой друг до ден днешен не зае мястото му в сърцето ми, не защото е мъртъв, а защото беше моята истина!
Никой и никога не озна за Шуши и за станалото с него, дори единствената ми приятелка, която знаеше за него получи информацията от мен, че просто сме се скарали... Не исках ничие съжаление...
Шуши ... жив е в мен и мечтите ми, знам, че ще го срещна някога и някъде ...
Съжалявам само за това, че не можах да осъзная, колко имах в негово лице... !
Живейте и обичайте, никога не отлагайте усмивките и думите си ... защото не знаете ще имате ли възможността да ги кажете .. и ще има ли на кого.. !
Завинаги негова!